Блог за сепукисти

Съзнателен избор

по детски…

Не ми се пише за сериозни неща. Този следобед имах случайни беседи с две деца. Чувствам се по-добре от последния, път в който имах случайна среща с възрастни.

Едното просто ми подвикна докато се прибирах в късния следобед натоварен с покупки. Аз тикам колелото си а лявата ми ръка е с посинял юмрук, тъй като тежестта на зеленчуците ми е спряла кръвта. Торбичките са неудобни. Момченцето бавно кара триколка и ме следи. Удостоих го с уважителен поглед и кимнах. И то изписка:
– Ей!
– Здрасти!..?
– Къде отиваш? – сякаш отдавна не ме бяха питали толкова натурален, нормален и директен въпрос. Винаги “как си”, “какво правиш”, “к’во става”…
– Вкъщи. – отвърнах аз делово – торбичките ме прерязваха дори през ръкавиците за колело.
– Ама то има слънце още! – учудено възкликна малчуганът.
– Аз пак ще изляза… – уверих го аз. Действително, имах да купувам неща които ги няма на пазара. А ми се искаше да се върна при него и да си играем. Просто така.
Бях доволен. Срещата с този безименен, малък герой беше вживителна… Толкова откровен и необременяващ разговор, без двойно значение, без вторично тълкуване, без преструвки, без съобразяване, без излишна тактичност… Той нямаше нищо против аз да съм делови, аз нямах нищо против той да пита каквото му е на ума.
Оставих зарзаватът вкъщи и пришпорих колелото към магазина. Докато го заключвах към мен приближи малко момиченце в наистина окаяно състояние. Беше мръсно, с прокъсани и изтъркани дрехи, чорлава, къса руса коса, големи кафеви очи. Но живи очи. С пъргав ум зад тях.
– Ще ми дадеш ли някакви стотинки? – пряко, без притеснение, гледа право в очите и съвсем леко се усмихва.
– Не… – в този жесток свят, това би било продължаване на мизерията. Не бих дал пари, не и на тия които карат това дете да страда.
– Ами ако ти останат след пазаруване? Поне малко? – Беше силен аргумент, да играеш да съвестта на човек, който е доволен от покупките си и очевидно има повече от това дете е много хитро. Не можеш да откажеш.
– Но дори малко, те няма да останат за теб, ще ги дадеш на някой друг. – реших да съм откровен. Сигурно рядко някой е откровен с нея.
– Не, ще си купя нещо за ядене. – още по-хитро, сигурно е чувала от някой друг.
– Тогава аз ще ти взема нещо, така и така ще пазарувам, междувременно ти ще ми пазиш колелото.
– Ама аз ще те чакам!
– Разбира се, аз след малко ще изляза.
Поръчах да завият сандвича и десерта, който и взех в отделна торбичка. Трябваше да почакам малко да спре да се люля на люлката. Не, че искаше да ме кара да чакам, но когато ме видя, че всъщност и нося нещо, едното и чехълче и излетя. Пък и не бързах. Оставих гравитацията да довърши остатъка от веселата инерция. То взе торбичката. Не се нахвърли върху храната. Просто я потупа, седна на пейката и я остави до себе си, но с ръчичка отгоре. Можех да направя сцена и да и кажа, че няма да тръгна, докато не изяде поне сандвича. Но някакси сърце не ми даде да разваля подаръка така. Надявам се никой да не се е навил да купи това, което момиченцето вече имаше да предложи. Усмихна ми се и махна за сбогом.
Децата дори в окаяно положение не губят вътрешната си чистота. Дори сега ме привличат хора, в които мога да намеря поне малко от детето в тях. С тях съм по детски искрен. Очевидно не ми подхожда на недодялания вид. Срещам неразбиране и подозрение.
Слушам Debussy –  Clair de Lune, нощта тихо настъпва, изгубих ли нещо?

  1. panther1 каза :

    Debussy – Clair de Lune
    Велика !

  2. sepuko каза :

    Да, понякога вкусът ми може да се нарече добър. Кой е казал, че само джаз може да акомпанира блуждаещия мозък нощем…

  3. sepuko каза :

    А и поздравления, вие сте първия ползвател на Tor, който коментира тук. Моите уважения за инициативата.

  4. Светослав Трайков - Слави каза :

    Разчувства ме

Добави коментар