Блог за сепукисти

Чудя се, в кой ли точно момент известните “блогъри” стават роби на аудиторията си и гладът и за нещо ново. Каквото и да е. Ново. И пишат. Каквото и да е. Стига да е ново. Добре забравено старо.

Крайни и настоятелни мнения на хора, които са напълно некомпетентни по темата по която се изказват. Или глупави и безинтересни истории за нещо, което им се е случило. Коментар на “актуално” събитие. Бързане да отбележат новостите, като новинарски сайт. Колко жалко… Пишете рядко, но с мисъл и умисъл. Това е моята препоръка за днес.

Цитат от руски поговорки…

И аз бях там, и аз поседях, попуших(макар и пасивно), послушах и погледах. Протестираха си гражданите(не бяха в униформи), пушиха яко, не се шегуваха. Посвиркаха, подюдюкаха, потъпкаха на едно място срещу студа, показаха се пред медиите, дадоха няколко интервюта. Протест като протест. Коментара на майка ми беше “ако си бяха взели и по едно кафенце, щеше да е все едно са на работа”. И много хора биха се съгласили…

Аз не съм полицай. Аз съм един от тези, които господата полицаи трябва по вменената им длъжност да пазят. От хора, които външно много често приличат на мен. Те нямат татуировка “бандит” на челото.

Не мога да се отърва от чувството, че ако си имам вземане-даване със служител на МВР, то проблемите ми тепърва ще предстоят, а няма да се решат. С годините, цялата система на МВР се постара да изглежда така в очите на хората. Патрулна полиция, КАТ, Икономическа полиция, Митници и Граничен контрол, дознатели и следователи от всички звена. Нулева превенция на престъпленията, изключително ниска разкриваемост, корупционни скандали, участие на самите служители на МВР в организираната(че пък и самоинициативната) престъпност… Та кой от вас бидейки спрян от служители на КАТ на прав и спокоен булевард, без да е направил нарушение смята, че сега тези вежливи господа в униформи ще направят само рутинна проверка? Че няма да използват ЗЗДП, като инструмент за сплашване, за да получат нерегламентирано възнаграждение за несъблюдаването му? Защо наркопласмента в градовете териториално е разпределен по границите на правомощия на различните РПУ-та? Защо митничар е мръсна дума? И още много други подобни въпроси…

В светлината на горното, аз нямаше как да не посрещна протеста със смесени чувства. За такива резултати в момента правителството така и така ме стриже със жестоките си данъци. Същото това правителство, чиито представители участват в корупционни сделки и сивия бизнес, осигуряват чадър над организираната престъпност и понякога дори коват закони обслужващи индивиди. Престъпления, които трябва да бъдат разкрити от служителите на МВР. Нататък… »

Това са всички пешеходци в час пик нощем. Не знам дали сте забелязали…

Хората в тази държава обичат черните дрехи. Дрехите на нинджите. Дрехите на траур може би. Или просто модерните дрехи. Не знам. Какъвто и да е мотивът на тия хорица, ефекта е само един. Привечер, когато и последната дневна светлина е изчезнала те носят перфектния камуфлаж. Сливат се идеално с околната среда, те са различими само по топлинния си отпечатък.

Те ходят по улиците. По някой път буквално. Друг път, когато на тротоара няма паркирали автомобили, те го ползват. Рано или късно те имат нужда да пресекат улицата. Това е проблем…

Първа предпоставка е, че ние българите(макар и не само ние) особено мразим правилата. Те не регулират правилното функциониране на каквото и да е за нас. Те са само ограничение за творчеството ни. Затова и всички ние проявяваме творчество с избора си на място за пресичане. Ама от най-авангардното. Зебрите са за скучни хора, сапуни, лимони, идиоти, балъци, смотаняци и заблудени пенсионери. Модерно е пресичането по диагонал, на зиг-заг, с паузи, с телефон на ухото(държи се в ръката от чиято страна иде трафика). Напоследък е модерно и пресичането на висока скорост или с няколко не дотам елегантни плонжа. В тази малка държава, ние пешеходците сме надарени с грация, финес и изящество, креативност, култура и по душа сме артисти. Всеки ден без себеизразяване там, където сцената е най-голяма(тежкия трафик) е едно малко самоубийство за нас. Нататък… »